Как да правим забележки в семейството. Четирите правила
Алфонсо Агило
Юношата по природа разглежда критично и произнася присъда за всичко около себе си. Не е задължително това да е лошо. Може да е много положително. Разбира се. Но за да е наистина положително, за да бъде положителна критиката, трябва да се установят нещо като правила на играта. Може да ги обобщим в четири точки:
- За да може някой да придобие правото да поправя, трябва първо да може да признава добрите качества и постижения на останалите и да може да го каже на глас. Който не може да похвали, не трябва да съди. Ако човек никога не признава това, което детето му, жена му или съответно съпругът ѝ правят добре (те със сигурност правят повече неща добре, отколкото зле), тогава с какво право ще ги поправя, когато сбъркат? Който не намира нищо положително в околните, трябва да преразгледа живота си из основи – нещо в него не е наред, той е сляп и това не му позволява да поправя останалите.
- Трябва да поправяте някого с обич. Порицанието трябва да идва от приятел, не от неприятел, затова трябва да е спокойно, тактично, да не е прибързано и разпалено, да е поднесено внимателно и умело, както се лекува рана, без ирония и сарказъм, с надежда за истинско подобрение.
- Не трябва да поправяте някого, без преди това да сте проверили доколко е виновен за това, което ще се поправя. Когато в семейството нещо не върви, никой не е невинен. А когато човек се чувства солидарно отговорен за грешката, поправя другояче, поправя отвътре, като започва с признаване на собствената си вина. И поправяният го разбира много по-добре, защото грешката е споделена, приема го като помощ отвътре, а не като нападение отвън. действа добре, когато в семейството грешките се поправят с лекота, хората си казват нещата спо койно. обидите и гневът не трябва да остават в сърцето, защото, ако останат, те загниват.
- Това е сложно правило, вдъхновено от наставленията на Лопес Кабайеро. Става дума за това как да поправяме някого:
- Трябва да се разговаря ясно и открито. Няма по-мръсно нещо от клюката или от анонимното порицание на този, който хвърля камъка и си крие ръката.
- Трябва да се разговаря със заинтересованото лице насаме, инак има обратен ефект.
- Без да се правят сравнения с други хора, без изрази като: „Учи се от братовчед си, виж какви добри оценки получава“, или „Гледай съседа отгоре, толкова е любезен…“.
- Много внимателно и умерено, преди да прецените намеренията – трябва да предположите доброжелателност.
- да не се говори за нещо, което не е проверено докрай, в противен случай съдим с плашещо лекомислие. да се отправя порицание въз основа на слухове, предположения или подозрения, означава несправедливо да се приписват заслуги– спомнете си, че „доброто трябва да се предполага, лошото да се доказва“, а също и „Ако слушаш чужда камбана, провери, кой е звънарят…“
- Говорете точно и конкретно, не общо. Съсредоточете се върху темата без преувеличения, без суперлативи и без да прекалявате с думи като винаги, никога…
- Не говорете за повече от едно-две неща наведнъж. Ако направите дълъг списък, разговорът ще прилича повече на поправителен изпит по всичко, а не на желание за помощ.
- Не повтаряйте много пъти. дайте на човека време да се поправи. Излишното настояване също води до обратен ефект.
- За да поправите или посъветвате някого, трябва да изберете правилния момент. Това трябва да стане колкото се може по-рано, но в същото време и двамата трябва да сте спокойни и за да говорите, и за да слушате. Ако единият все още е притеснен или ядосан, е по-добре да изчакате. в противен случай нещата вероятно ще се влошат, вместо да се оправят.
- Преди разговора се поставете на негово място, погрижете се за неговото положение, като се опитате, както казва поговорката: „Походете един месец в неговите обувки, преди да го съдите“.
Когато действате така, вашите забележки се приемат по друг начин. Ще видите също, че в много случаи е по-добре да замълчим. Някой беше казал, че ако можехме да прочетем тайната история на враговете си, щяхме да открием в живота им достатъчно болка и страдание, за да успокоим цялата си враждебност.
Из книгата на Алфонсо Агило, „Възпитание на характера”, изд. “Колибри”, 2016 г., стр. 65-68
