От ин витро оплождане към напротехнология
Д-р Тадеуш Василевски: “През 1993 г. започнах работа в ин витро клиника. Тъй като търсенето беше много голямо, аз си представях как работя в престижен институт с голяма значимост и полза за останалите”
Репродуктивната медицина, която се занимава с лекуване на безплодието, е много сложна област в медицината. Започнах да задълбочавам знанията си в тази сфера и да разглеждам проблема през погледа на моите пациенти. Виждах каква трагедия е безплодието за брачните двойки. От психологическа гледна точкахората, които не могат да заченат, са като болни от рак. Чувстват се като инвалиди в семейството си, в обществото. Избягват темата. Коментари като: „Какво? Не си ли бременна?“ или „Няма ли още бебе?“ като стрели пронизват сърцата им. Не това искат да чуват. Те тихо ридаят някъде в самотата на дома си. Страдат. Помощта за тези хора означава цяла година работа, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Неподготвените да дадат тази жертва не могат да работят в тази сфера. Винаги съм се опитвал да си върша работата с любов, прямота и искреност. Търсил съм да спечеля доверието на пациентите си. Знаех, че товае необходимо за процеса на лечение независимо от използвания метод. В крайна сметка аз си имах работа с живи хора, чи ято болест им причиняваше сълзи и страдание. Боли ги както физически, така и психически. В същото време работех с уменията и способностите, изисквани за моята професия. Това е най-малко необходимото, за да се постигне триумф над безплодието.
Професионален растеж
Работата в сферата на ин витро оплождането (ИВО) означава свързване с експерти от цял свят, тъй като безплодието не се ограничава от държавни граници. Конвенции, конгреси и симпозиуми помагат за обмена на информация и професионален опит, но те също са и възможност човек да пътува и да види света. Работатас ин витро оплождането означава и големи пари. Противно големи пари! Хората са готови да пожертватвсичко, за да заченат дете. Биха работили с години и биха похарчили всичко спестено. Продават коли и къщи, задлъжняват, само и само да триумфират над безплодието си и да получат така желаното бебе.Всеки ден получавах все повече телефонни обаждания, понякога стигащи до двадесет на ден. Когато успеех, хората се радваха. Когато не успеех, пациентите ми се връщаха за нова поредица от скъпи процедури. Започнах да осъзнавам, че мога да говоря с тях. Те ми се доверяваха. Освен телефонните обаждания получавах и десетки писма с новини за новородени деца. Щастливите родители ми описваха детето, какъв е цветът на косата му, какви са очите му. Пращаха ми снимки. Често цялото семейство ме посещаваше след две-три години с букети цветя, за да се похвалят с детето и да ми благодарят за него. И как да не вярваш в това, което правиш! Как да не вярваш, че правиш нещо полезно! Чувствах, че съм се реализирал като човек, като лекар, като някой, който помага на другите човешки същества на планетата, на страдащите. Бързо растях в професията и станах известен. Искрено вярвах, че това, което правя, е нещо добро и полезно. Парите, престижът, съзнанието, че съм на четиридесет и седем, а вече съм постигнал всичките си цели, всичко това ме тласкаше все по-навътре в тази посока. Средата ми се състоеше от хората, които работеха в програмата за ИВО, и онези, които искаха да се подложат на програмата за ИВО, защото страдаха от безплодие. Всеки ден четях десетки статии и монографии по темата за лечение на безплодието и възможностите на програмата. Въпреки че бях от католическо семейство, не ме интересуваше въпросът за човешкото съществуване и Божията роля в него. Живеех в една традиция, без да се задълбочавам в нейното значение.
Повратна точка
Беше началото на 2007 г. Със съпругата ми се връщахме от ваканция в Словакия. С мен се случваше нещо, което не можех да обясня по човешки. Внезапно започнах да възприемам живота в нова светлина. Чувствах, че пулсира в мен. Видях работата си през призмата на две корони на дървета. Едната корона беше зелена, разцъфнала, жива. Тя представляваше децата, на които програмата ИВО беше дала живот. Другата корона бе изсъхнала и с голи клони. Тя представляваше децата, на които методът беше отказал шанса за по-нататъшен живот. Такава бе ин витро програмата. Винаги бях знаел, че редица човешки същества трябва да умрат в процеса на реализиране на програмата, но тази конкретна вечер сякаш люспи паднаха от очите ми и аз гледах през призмата на живота – в цялата му жизненост. Няколко дни по-късно разгърнах вестника. И какво да видя? От хилядите думи, образуващи колоните във вестника, едва ли имаше и три, които да се отнасят до живота. И все пак точно върху тези думи се спряха очите ми, имах чувство, че около тях има аура. Имах усещането, че това не е нито случайност, нито илюзия, а действие на свръхестествена благодат.
Дойде пролетта и тревните площи пред блока се раззелениха. Когато пресичах от една пътечка на друга, осъзнах, че изпитвам ужас да стъпя върху тревата! Страхувах се да не погубя живите създания, скрити измежду стръковете трева. Въпреки това в програмата ИВО погубвах живот през цялото време!
И тогава един ден, докато преминавах през всичко това, във видение ми се яви отец Пио. Изпаднах в духовен шок. Осъзнах, че трябва да променя живота си. След това отец Пио ми се яви още няколко пъти, но само насън. Имаше необикновено чувство за реалност около онова, което преживявах. Без да смекчава думите си, отец Пио ми каза какво трябва да направя. Въпреки че правото да решавам си бе мое, той не пощади чувствата ми.
И тогава започнах да чета книги за отец Пио. Четях ги на един дъх. Научих, че св. Франциск от Асизи също не можел да върви по тревата. И той се страхувал да не навреди някому! Бях убеден, че Бог ме е докоснал и бях възхитен. Но бях в безизходица какво да правя. Как да приема този уникален шанс да последвам Божията воля? Как да поема по пътя, който Той ми сочи? Една нощ ме събуди глас в тъмнината: „Довери се на Исус!“, каза той. Въпреки че гласът не беше от този свят, все пак беше истински. Чух думите ясно, повториха се три пъти. По средата на нощта седнах в леглото. Но не чувствах ужас, а по-скоро любопитство. Какво ли означаваше всичко това? Скоро осъзнах, че ухото ми, онова в което беше говорил гласът, ме болеше много силно. Болката продължи около четиридесет секунди. По-късно, когато започнах да се съмнявам дали всичко това действително се беше случило, болката в ухото, когато се събудих, ме убеди, че това не е илюзия, а действителност.
Най-накрая отидох при директора на института за ИВО и му казах, че смятам да напусна. „Не мога да работя в програмата ИВО – казах му аз. – Не мога да работя повече с живот и „инцидентно“ да го унищожавам.“ Запазих чувствата си за себе си, тъй като той, без съмнение, щеше да ми се присмее. Каза ми, че съм уморен и да замина някъде да си почина. Идеята за почивка след ваканцията ми вдъхна спокойствие. Въпреки че със сигурност не можех да се върна към тази работа, исках за известно време да се махна и да обмисля възможностите.
Със съпругата ми отново заминахме за Словакия. Около шест часа едната вечер шофирахме от нашия хотел към църква на 16 – 17 километра разстояние. Местният свещеник отговаряше за шест църкви и всеки ден отслужваше литургия в различна. Знаехме в коя ще бъде, но не и къде точно се намира. Беше почти шест часът вечерта, тъмно и мъгливо. Карах с по-малко от 30 километра в час. Внезапно на предното стъкло се появи бял гълъб и ни води около 500 метра – до отбивката за църквата. Ако само аз бях видял гълъба, сигурно никой нямаше да повярва на историята, но в колата имаше и друг – приятелка гинеколог.
Завръщането на блудния син
При завръщането си в Полша отидохме до Ясна Гура, до храма на Девата от Ченстохова. Коленичих. Нямаше значение кой идваше и си отиваше или че хиляди души ме видяха. Не си спомням колко дълго съм се молил.
Реки от сълзи се стичаха по бузите ми. Когато вдигнах глава, осъзнах, че съм коленичил до стълб, на който бе окачена картина на блудния син и бащата, който го посреща. Усмихнах се през сълзи, защото видях още един знак от Бога. Разбрах, че ме приема въпреки миналото ми, въпреки че бях участвал в технологията „живот за живот“, която всъщност е програмата ИВО.
От Ченстохова подкарахме на юг до Закличин, където прекарахме няколко дни в манастира там. Разговорите ми със старшата майка, сестра Цепилия, се оказаха много полезни. Въпреки че вече бях сигурен, че няма да продължа да работя в програмата ИВО, тя укрепи доверието ми в Бог. На сбогуване ми подаде малка книжка от св. Хосе Мария Ескрива, наречена Пътят, браздата и ковачницата, в която бе написано: „Чети пасаж от тази книга всеки ден и прави, каквото ти казва.“ Отнасях се към наставленията като към всекидневни знаци.
Четях, вървях и действах. Четях, вървях и действах. Това беше истинско преживяване на живия Бог, Когото не виждах, но все пак чувах в сърцето си.
На 31 март подадох оставката си в Института. Казах на директора, че повече няма да работя за програмата ИВО. Той отвърна: „Има много лекари в Полша, които биха дали дясната си ръка, за да носят името ти. Осемдесет процента от пациентите, които идват тук, идват, за да се срещнат с теб. Мислиш ли какво правиш?“ В този момент изцяло се доверих на Бог. Напуснах поста си в клиниката и заедно с него и внушителната месечна заплата, която можеше да ми купува кола последен модел всеки месец. Свалих работната си манта, предадох оборудването и си казах, че никога вече няма да работя като лекар. Нямах желание да бъда такъв, ако това означава да убивам живот. Шестнадесет години бях лекувал безплодие, бях включен в тази прецизна област на медицината и все пак нищо не можех да изцеля.
Със съпругата ми отидохме на поклонение в Израел. Светата земя – петото Евангелие, оказа особено благотворно влияние върху мен. Вървях по стъпките на Светото Семейство. Прекарахме три седмици там с двама наши приятели свещеници. Разказах им, особено на единия, всичко, което разказвам в това свидетелство. Седнахме заедно и заплаках. И той заплака. След това отслужихме Света литургия, на която, чувствайки осезаемото Божие присъствие, приех Светото Причастие и намерих сила да реша какво да правя от този момент нататък. Доверих се на Бог и се оставих на водителството Му.
Напротехнологията
Същата есен моя приятелка гинеколог ми се обади – онази, която беше с нас в Словакия и бе видяла гълъба. Попита ме дали зная какво е напротехнологията. Разбира се, че не знаех, но й казах, че ако не е мръсна дума, ще опитам да разбера какво е. Оказа се, че е област в медицината, посветена на лечението на безплодие, на премахването на безплодието от женени двойки, които търсят такава помощ. Беше истинска област на медицината, не шарлатанщина. Бях възхитен, тъй като се оказа, че все още има поле за придобитите ми знания и опит. Все още можех да ги използвам. Не беше номер, с който да сваля медицинската манта и да зарежа всичко, само и само да си спася душата. Предполагам, че Бог би ме попитал един ден: „Е, какво направи с талантите си? Защо не ги употреби за благото на другите?“ Да пренебрегнеш дарбите си също е грях. През 2008 г. д-р Томас У. Хилгърс, създателят на напротехнологията (natural procreative technology – технология за естествено оплождане), организира конвенция на напротехнолозите в Рим. Там, заедно с няколко колеги от Бялисток, се убедих в ползата от тази област на науката. Бях убеден, че това е истински научен метод, който използва всички модерни средства (диагноза, започваща с анализ на спермата, изучаване на медицинските данни, физически преглед на жената, ултразвуково сканиране, анализ на хормони, ендоскопски изследвания (лапараскопия, хистероскопия) и оценка на плодовитостта, метод, който прибягва към гинекологична оперативна намеса, за да премахва аномалии, ако има такива, например да отстрани сраствания и ендометриози и да възстанови жизнеспособността на фалопиевата тръба. И най-вече, това е метод, който не погазва естествените репродуктивни функции на жената. Д-р Хилгърс предлага техника за тълкуване на различни аномалии, възникнали в женския организъм, докато наблюдава хода на менструалния цикъл и едва тогава позволява лечение. Когато след тези медицински процедури цикълът се върне към нормално състояние, плодовитостта на жената е възстановена и така с хода на времето могат да последват естествено зачатие и бременност.
Първото бебе от епруветка се ражда през 1987 г. В същата година д-р Хилгърс започва проучването си, което получава названието „напротехнология“. Бог представи на света два начина за справяне с безплодието.
Човекът избра програмата ИВО. Но Хилгърс настоя: „Не, няма да участвам в тази програма. Ще уважавам живота и ще потърся други начини.“ И той разработи технологията за естествено оплождане. Преподобният Йоан-Павел II, който е папа по онова време, финансово подпомага Хилгърс. Всяка година издава чекове на негово име в размер на няколко хиляди, дори десетки хиляди долара. Подпомага го, защото Хилгърс няма от какво да живее.
Чувствах, че Бог ми дава специална задача: да работя в малък гинекологичен офис с малък ултрасонограф и тихо да практикувам напротехнологията – ненатрапчиво. За момента никой не трябваше да знае за това освен родителите ми. Задачата ми бе да направя напротехнологията по-известна в медицинския свят и в обществото като цяло. Това би изискало използването на статистически и медицински техники, способни да произведат последователни и ефективни резултати, които след това да бъдат публикувани в реномирани научни списания. И най-вече, чувствах нуждата да представя напротехнологията като достоверен метод на модерната медицина. Така възникна идеята да основа център, оборудван със средства като ултразвукови скенери и аналитична лаборатория; център, извършващ най-прецизния анализ на сперма и хормони, ендоскопски изследвания (извършваме амбулаторна хистероскопия), прегледи на маточната шийка (колпоскопии) и криотерапевтични интервенции, например отстраняване на аномалии в областта на маточната шийка. Такъв център би бил от същия стандарт като съществуващите центрове и клиники за ин витро оплождане.
И стана! На 1 януари 2009 г. отворихме нашия НаПроМедицински Център в Бялисток – град, известен с четирите си центъра за ИВО; градът, произвел първите бебета в епруветка в света; градът, в който е обявен за блажен отец Михал Сопочко, духовният наставник на св. Фаустина Ковалска.
Бог има последната дума
Няма да кажа, че ми е било лесно. Плувам срещу течението в град, където около 15 лекари работят по програмата ИВО. Всеки един от тези лекари ме познава и помни резултатите, които съм постигнал. Вероятно и затова не знаят дали могат да ме захапят, или не. В момента са ме оставили на мира, за което благодаря на Бог.
Отбелязахме първите си успехи. Пациенти, минали през две неуспешни серии на ин витро лечение, дойдоха при нас и заченаха само като спазваха метода Крейтън. С помощта на научноприети способи и концепции д-р Хилгърс демонстрира ефективността на напротехнологията. Например в Холандия програмата ИВО има 62% успеваемост, като базата за сравнение е раждането на здраво дете, и то за период от година и половина, в който период програмата ИВО може да бъде приложена до три-четири пъти. За сравнение, успеваемостта на напротехнологията за период от две години е 80%. От двата метода само напротехнологията гарантира уважение към всяко човешко същество и запазва пълното достойнство на бъдещите баща, майка и дете.
Програмата ИВО не може да предостави такава гаранция. Напротехнологията е метод, който напълно зачита природата. Той позволява на брачната двойка да зачене дете вкъщи. От друга страна, програмата ИВО изважда зачатието от контекста на брака. Напротехнологията е сто пъти по-евтина от програмата ИВО. В Полша предварителната диагноза и обучението на двойката как да следва модела Крейтън струва равностойността на 350 – 530 долара. Последващото лечение, в зависимост от причината и използваните медикаменти, струва от 1,80 до 350 долара месечно. За сравнение цената на една серия лечение ИВО струва между 2465 и 5280 долара.
Напротехнологията не е алтернативен метод, тя е единственият метод за лечение на безплодието в света. Сигурен съм, че това е методът, който Бог желае – този и никой друг. Също виждам и как работи този метод. Виждам колко е ефективен. И виждам, че привлича все повече пациенти. Всеки ден дискутирам с моите пациенти биологичните и етични аспекти. Не ми отнема много време да разпозная онези от тях, които са преживели Божието докосване. Виждам го в очите им. При тези пациенти мога да кажа повече. Веднага ги разбирам, точно както и те могат да ме разберат. Но като цяло светът не желае да проумее, че при въпросите за живота и смъртта, при проблемите на зачатието и лечението на безплодието Бог е Този, Който има последната дума. Не можеш да помагаш на други, като погубваш човешки живот. Не можеш да намериш щастие, газейки през мъртви тела. Не можеш да вярваш в Бог, Извора на живота, и в същото време да съдействаш за смъртта на човек, създаден по Негов образ и подобие. Трябва да направим ясен избор, а в сферата на безплодието изборът в съгласие с Неговата воля е напротехнологията.
Д-р Тадеуш Василевски, Бялисток
Източник: списание “Обичайте се”, брой 2-2016
