Тя живееше за семейството си!
История за една зле разбрана любов
Именитият северноирландски писател К.С Луис в своята книга „Четири пъти любов” разказва за една госпожа на име Фиджет, изцяло отдадена на своето семейство. Тя наистина обичала семейството си, но любовта й се проявявала по един странен начин: била убедена, че единствено тя познава нуждите на всички в семейството, и единствено тя можела да ги удовлетвори.
Разказът за г-жа Фиджет е поучителен не само за жените, но и за мъжете.
Ето и самата история (веднага след нея – част от коментара на К.С. Луис):
„Спомням си за г-жа Фиджет, която почина преди няколко месеца. Изумително е как цялото й семейство е живнало оттогава. Изпитият вид изчезна от лицето на мъжа й и той вече успява да се засмее. По-малкият син, който винаги съм смятал за намусено и раздразнително същество, се оказа една съвсем нормална човешка личност. По-големият син, който рядко се прибираше у дома, сега почти през цялото време е там и е започнал да преобразява градината. Дъщерята, за която винаги се предполагаше, че е с крехко здраве (макар че така и не разбрах какво точно не беше наред с нея), започна да взема уроци по езда, за които преди и дума не можеше да става, танцува по цяла нощ и играе тенис колкото си иска. Даже кучето, което досега извеждаха само на каишка, е вече известен член на клуба „Уличен стълб“ на тяхната улица.
Г-жа Фиджет много често казваше, че живее за семейството си. И това беше истина. Всички в квартала го знаеха. „Тя живее за семейството си – каква съпруга и майка!“ – казваха те. Тя переше дрехите на всички. Вярно е, че ги переше лошо, а и те можеха да си позволят обществена пералня и често я умоляваха да не пере. Но тя все переше. Винаги имаше топъл обяд и вечеря за всички в къщи (дори посред лято). Те я молеха да не готви и почти със сълзи на очи се кълняха, че обичат сандвичи (което беше истина). Това не помагаше – тя живееше за семейството си. Винаги оставаше до късно, за да ги „посрещне“, когато излизаха. Нямаше значение дали се прибират в два или три часа след полунощ. Крехкото, бледо и изморено лице ги очакваше като безмълвно обвинение, което разбира се, означаваше, че елементарното приличие изискваше да излизаш рядко. (…)
А грижите й за здравето им! Тя понасяше цялото бреме на „крехкото здраве“ на дъщерята. На лекаря (стар приятел, тъй като на националното здравеопазване не можеше да се разчита) не беше позволено да обсъжда нищо с пациентката си. След един колкото се може по-кратък преглед той биваше изтикван в другата стая от майката. Момичето не биваше да се притеснява за нищо и да поема отговорност за здравето си. Само любящи грижи – ласки, специална храна, ужасни тонизиращи вина и закуски в леглото. Г-жа Фиджет, според нейните собствени думи, „си скъсваше ръцете“ от работа за семейството си. Те не можеха да й попречат. Нито пък можеха – бидейки свестни хора – да седят и да я гледат. На практика те трябваше да помагат през цялото време. С други думи помагаха й да прави за тях разни неща, които всъщност не желаеха. (…)
Свещеникът казва, че г-жа Фиджет почива в мир. Да се надяваме, че е така. Съвсем сигурно е, че поне семейството й намери покой.
Лесно е да се види, че склонността към подобно състояние е, така да се каже, вродена, също като майчинския инстинкт. Както видяхме, това е любовта-дар, но изпитваща необходимост да дава, следователно имаща нужда да се нуждаят от нея. И все пак, истинската цел на даването е да доведем получателя до състояние, в което той повече няма да се нуждае от нашия дар. Храним децата, за да ги научим да се хранят сами. Помагаме им, за да престанат да се нуждаят от помощта ни. И тъй, върху този вид любов- дар лежи тежко бреме: тя трябва да се стреми към собственото си унищожение. Трябва да се стремим да станем излишни. Часът, когато ще можем да кажем „те повече нямат нужда от мен“ би трябвало да е нашата награда.
Но този инстинкт, сам по себе си, няма сили да изпълни закона. Той желае доброто на своя обект, но конкретно това добро, което самият той дава. Една много по-висша любов, желаеща доброто на обекта си само по себе си, трябва да се намеси и да подпомогне или да укроти инстинкта преди да се е самоунищожил. Разбира се, обикновено става точно така. Но в противния случай ненаситната нужда да се нуждаят от нас ще бъде задоволявана или като запазва своя обект нуждаещ се, или като му измисля въображаеми нужди. Тя ще става все по-безмилостна, защото се смята (и в известен смисъл правилно) за любов-дар и по тази причина за „безкористна“.
Не само майките вършат това. Всички видове привързаност, които изпитват необходимост да се нуждаят от тях, било то защото произлизат от родителския инстинкт или защото го наподобяват по функция, могат да се натъкнат на същата опасност. (… )
Моята собствена професия на университетски преподавател е особено опасна в това отношение. Ако сме хора на място, трябва през цялото време да се стремим към момента, когато студентите ни ще са достатъчно подготвени да станат наши критици и съперници. Трябва да сме доволни, когато този момент дойде, както е доволен учителят по фехтовка, когато ученикът му го надвие и обезоръжи. И мнозина от нас са наистина доволни.”
Из книгата “Четири пъти любов”, изд. Нов човек, София 2006, ст. 57-60.
