Dignitatis personae – Инструкция относно някои биоетични проблеми
УВОД
1. На всяка човешка личност, от зачеването чак до естествената смърт, се полага достойнство. Това основно правило, изразяващо голямо „да” за човешкия живот, трябва да се намира в центъра на етичния размисъл върху изследванията в сферата на биомедицината, които в днешния свят стават все по-значими. Учителското ръководство на Църквата вече многократно се е изказвало, за да изясни и намери решение за свързаните с това морални проблеми. Конкретно значение в този диапазон има Инструкцията Donum vitae. Двадесет години след издаването й е направена уместна актуализация на този документ.
Указанията на тази Инструкция притежават ненарушена ценност както на представените в нея правила, така и на изразените морални оценки. Новите биомедицински технологии, прилагани в тази деликатна сфера на човешкия живот и семейството, раждат по-нататъшни съмнения, особено в сферата на изследванията на човешките ембриони и използването на яйцеклетките за терапевтични цели, както и в други сфери на експерименталната медицина. Във връзка с това се появяват все нови въпроси, изискващи отговори. Бързият напредък в науката, както и изказването на публично мнение за тях събуждат очаквания и раждат съмнения във все по-широки кръгове на обществото. Често се стига до това законодателните власти да вземат решение, засягащо понякога общественото мнение, с цел правното регулиране на тези казуси.
Тези поводи са склонили Конгрегацията за науката на вярата към подготвяне на нова Инструкция с доктринен характер, която обхваща някои нови загатвания в светлината на критериите, определени вече в Инструкцията Dominum vitae, и предприема други въпроси, по-рано разглеждани, но изискващи по-нататъшни изяснявания.
2. Пристъпвайки към тези размишления, е решено винаги да се имат предвид научните аспекти, ползвайки анализа на Папската академия „Pro Vita” и много експерти, за да се съпоставят с правилата на християнската антропология. Ясните методични и съществени индикации, отнасящи се към разясняването на тези проблеми, съдържат енцикликите „Veritatis splendor” и „Evangelium vitae” от Йоан-Павел II, както и други изказвания на Учението на Църквата.
В разнородната актуална философска и научна панорама днес можем да твърдим, че много компетентни учени и философи в духа на Хипократовата клетва приемат медицинските науки като служба на човека в неговата слабост, в лечението на неговите болести, като носене на облекчение в страданието и обхващането в еднаква степен на необходимите грижи за всички хора. Все пак това са представители на научната и философската сфера, които разглеждат все по-големия напредък на биомедицинската технология в основната евгенична перспектива.
3. Католическата Църква, представяйки правилата и моралните оценките на биомедицинските изследвания върху човешкия живот, се навигира както от светлината на разума, така и от вярата, допринасяйки за изготвянето на интегрална визия на човека и неговото призвание, способна да приеме всичкото добро, което произлиза от успехите на хората и различните културни традиции, както и религиозни, които нерядко демонстрират голяма почит към живота.
Учението на Църквата гледа с надежда и вяра за такава културна перспектива, в която науката е възприемана като ценна служба за интегралното добро, за живота и достойнството на всяко човешко същество. Затова Църквата гледа на научните изследвания с надежда, пожелавайки си много християни да допринесат за възхода на биомедицината и да дават свидетелство за вярата в тази сфера. Желае също да може да се ползват резултатите от тези изследвания и в бедните региони, за да помогне в най-неотложните и най-драматичните потребности от хуманна гледна точка. Желае също да бъде близо до всеки човек, който страда физически и душевно, не само за да носи утеха, но да носи и светлина и надежда – те дават усещане за смисъл в моментите на болест и в момента на смъртта, които по същество принадлежат на човешкия живот, заклеймяват неговата история и я отварят за тайната на Възкресението. Гледната точка на Църквата е наистина изпълнена с доверие, защото “животът ще победи: тази надежда не може да ни провали. Да, животът ще победи, понеже на страната на живота стоят истината, доброто, радостта, истинският напредък. На страната на живота стои Бог, Който възлюбва живота и в изобилие дарява с него”.
Настоящата Инструкция е насочена към верните и всички, които търсят истината. Тя се състои от три части: първата ни припомня някои антропологични, теологични и етични аспекти с фундаментално значение; втората се отнася до новите проблеми, свързани с прокреацията; третата анализира някои нови предложения за терапии, с които се свързва извършването на манипулация на ембрионите и намеса в генетичното наследство на човека.
ЧАСТ ПЪРВА
АНТРОПОЛОГИЧНИ, ТЕОЛОГИЧНИ И ЕТИЧНИ АСПЕКТИ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ И ПРОКРЕАЦИЯТА
4. В последните десетилетия, медицинските науки значително обогатиха своето знание за човешкия живот в началните фази на неговото съществуване. Опознали са по-добре биологичната структура на човека и начина на нейното образуване. Този напредък е без съмнение позитивен факт и заслужава подкрепа, когато служи за преодоляването или ели минирането на патологията и допринася за връщането на нормалното протичане на репродуктивните процеси. В същото време е негативен – и затова не може да се съгласим с него, – защото основава унищожаването на човешките същества или си служи със средства, които нарушават личното достойнство или са използвани за цели, противоречиви с вроденото добро на човека.
Тялото на човешкото същество от първия стадий на съществуването му не може да бъде третирано само като съвкупност от клетки. Тялото в ембрионален стадий се развива постепенно, съгласно точно определеното „програмиране” и собствената цел, която се показва с момента на раждане на нашето дете.
На това място е добре да припомним основния етичен критерий, който е изразен в Инструкцията Donum vitae, позволяващ да оценим всички морални проблеми, които се появяват във връзка с намесите над човешкия ембрион: “Плодът на предаването на човешкия живот от първия момент на неговото съществуване, а по-точно до формирането на зигота, изисква безрезервно уважение, което морално принадлежи на всяко човешко същество в неговата телесна и духовна интегралност. Човешкото същество трябва да бъде уважавано и третирано като личност от момента на неговото зачатие и затова към същия този момент трябва да се признаят неговите права на личност, а над всички измежду тях е неразрушимото право на всяко човешко същество на живот.”
5. Това твърдение, което има етичен характер и което самият разум може да приеме за истинско и съвместимо с естественото морално право, би трябвало да лежи в основите на всяка правна регулация. То основава истината за онтологичния характер, по силата на който споменатата инструкция, опираща се върху солидни научни познания, ни е показала непрекъснатостта на развитието на човешкото същество.
Инструкцията Donum vitae не е потвърдила точно, че ембрионът е личност, за да не се формулира изразително твърдение от философско естество, като е обърнала внимание на факта, че съществува тясна връзка между онтологичното измерение и специфичната ценност на всяко човешко същество. Все пак, съществуването на човешката душа не може да се потвърди въз основа наблюдението на каквито и да е експериментални данни, но пък самите резултати от научните изследвания, отнасящи се до човешкия ембрион, ни дават “ценна насока за разпознаването на личностно разумно присъствие от първия момент на поява на човешки живот: дали човешката единица би станала човешка личност”. Реалността на човешката личност през целия й живот, преди раждането и след него, не позволява да се говори нито за смяна на естеството, нито за постепенно нарастване на моралната ценност, но притежава пълна антропологична и етична квалификация. Затова човешкият ембрион от самото начало има собствено достойнство на личност.
6. Уважаването на това достойнство принадлежи на всяко човешко същество, защото в него са записани по невъзможен за изтриване начин собствените му достойнство и стойност. От друга страна, началото на живота на човека има своя истински контекст в брака и семейството, в които то бива заченато чрез акт, изразяващ взаимна любов между мъжа и жената. Прокреацията, наистина отговорна спрямо детето, което трябва да се роди, е “виновна да бъде плод на брака”.
Бракът, който съществува във всички епохи и култури, “Бог-Създател е установил (…) мъдро и предвидливо за тази цел да реализира в хората Своя план за любов. Затова младоженците чрез отдаването си се стремят към такава общност, че да се усъвършенстват в нея взаимно, работейки заедно с Бога в създаването на свят и възпитаването на нови хора”. Чрез плодовитостта на брачната любов, мъжът и жената “показват изразително, че в началото в техния младоженски живот съществува искрено „да”, казано взаимно и реално изживявано във взаимовръзка, оставайки винаги отворено към живота (…). Естественото право, лежащо в основата на признанието на истинското равенство на хората и народите, трябва да бъде прието като извор, от който може да се възползва и взаимоотношението между младоженците, отговорни за прокреацията на нови деца. Предаването на живот е вписано в човешката природа, а нейните права са неписана норма, от която всички трябва да се напътстваме”.
7. Църквата е убедена, че това, което е човешко, вярата не само го приема и уважава, но също пречиства, извисява и усъвършенства. Създавайки човека по свой образ и подобие, Бог е казал за творението Си, че е “много добро”, а след това го е приел в Сина. Синът Божи в тайната на Въплъщението е потвърдил достойнството на тялото и душата, от които се състои човекът. Христос не е презрял човешката телесност, а е показал нейното значение и ценност: “Всъщност, човешката тайна се разяснява истински само в тайната на Въплътеното Слово.”
Благодарение на Сина, Който е станал един от нас, ние можем да станем “Божии деца, участници в Божието естество”. Това ново измерение не е срещуположно с ценността на творението, достъпно на разумното познание за всички хора, а го пренася към по-далечен житейски хоризонт, а именно Божия живот, и ни позволява по-задълбочен размисъл за човешкия живот и за актовете, които правят възможно неговото съществуване.
8. Взимайки под внимание и двете измерения заедно – човешкото и божественото, – ни е по-лесно да разберем защо ценността на човека е ненарушима: той има вечно призвание и е призован към участие в тринитарната любов на живия Бог.
Тази ценност притежават всички. От гледна точка на самия факт на съществуване, на всяко същество се полага пълно уважение. Трябва да се изключи използването на критерии по отношение на достойнството, различаващи се на основата на биологичния, психическия, културния напредък или състоянието на здравето. В човека, сътворен по образ на Бога, се отразява във всяка фаза на неговия живот „ликът на Неговия Единороден Син (…)”. Тази безгранична и немалко неразбираема любов на Бог към човека показва колко много човешката личност сама в себе си е достойна за любов, независимо от други правоти – без значение от собствената интелигентност, красота, здраве, младост и други подобни. В крайна сметка човешкият живот е винаги добро, понеже „е в света с Божието откровение, знак за Неговото присъствие, следа на Неговата слава” (Evangelium vitae,34)”.
9. Тези две измерения на живота – естественото и свръхестественото – ни позволяват по-добре да разберем в какъв смисъл актовете, благодарение на които човешката личност идва на света, в които мъжът и жената се отдават, са отражение на тринитарната любов. “Бог, Който е любов и живот, е вписал в човечеството на мъжа и жената призив към специално участие чрез тяхната тайна на лично общение в делото на Създателя и Отца.”
Християнският брак “има своите корени в естественото взаимодопълване на мъжа и жената, подсилвано от личната воля на младоженците да делят цялата програма на живот, този, който имат и този, който са. Оттук такова общение е плод и знак на потребностите дълбоко в човека. Обаче в Господ Исус Христос Бог приема тази човешка потребност, потвърждава я, изчиства и поднася, водейки я към съвършенство в тайнството брак. Светият Дух, получен по време на тайнственото тържество, дава на младоженците дара на новото общение, общение на любов, което е живият и реален образ на това най-подробно единство, което прави от Църквата неразделимо Мистично Тяло на Господ Христос”.
10. Църквата, оценявайки етичното достойнство на някои резултати от най-скорошните изследвания в обсега на медицината, отнасящи се за човека и неговото начало, не се намесва в сферата на медицинската наука като такава, а припомня на всички заинтересовани за етичната и обществена отговорност за предприеманите от тях действия. Припомня им, че етичното достойнство на биомедицината се измерва както с безусловното уважение, принадлежащо на всяко човешко същество във всички моменти на неговото съществуване, така и със защитаването на подробния характер на личните актове, служещи за предаване на живот. Изявлението на Учението на Църквата принадлежи към мисията за задълбочаване формирането на угризения чрез автентично учене на Истината, която е Христос, и същевременно изясняването и потвърждението със своя авторитет на правилата за моралния ред, които произлизат от самото човешко естество.
ВТОРА ЧАСТ
НОВИТЕ ПРОБЛЕМИ, СВЪРЗАНИ С ПРЕДАВАНЕТО НА ЖИВОТА
11. В светлината на припомнените по-горе правила трябва сега да разгледаме някои проблеми, свързани с предаването на живота, които са се появили и очертали изразително в годините след издаването на Инструкцията Donum vitae.
Техники, спомагащи плодовитостта
12. Ако става дума за лечението на безплодието, новите медицински техники трябва да уважат три основни добрини:
а) правото на живот и физическа интегралност на всяко човешко същество от зачатието чак до естествената смърт;
б) единство на брака, включващо в себе си взаимното зачитане на правото мъжът и жената да станат баща и майка изключително благодарение на самите себе си;
в) специфичните човешки полови ценности, които “изискват предаването на живота на човешката личност да настъпи като плод на личен брачен акт, акт на любов между младоженците”.
Техниките, представяни като помощ за предаването на живота, “не се отхвърлят, защото са изкуствени. Като такива те свидетелстват за възможностите на медицинското изкуство, но трябва да се оценяват от морална гледна точка във връзка с достойнството на човешката личност, призвана за реализирането на Божия призив в дара на любовта и в дара на живота”.
В светлината на такъв критерий трябва да се изключат всички техники на изкуственото хетероложно оплождане, както и техниките на изкуственото хомоложно оплождане, заместващи младоженския акт. Допустими са тези методи, които имат за цел подпомагане на брачния акт и неговата плодовитост. Инструкцията Donum vitae казва: “Лекарят остава в служба на хората и предаването на човешкия живот. Не е упълномощен да се разпорежда с тях, нито да решава за тях. Лекарската намеса уважава достойнството на хората, когато улеснява този акт или позволява да настъпи неговата цел, ако е извършен по нормален начин.” По темата за изкуственото хомоложно осеменяване пък казва: “Не може да се допуска изкуствено хомоложно осеменяване в брака с изключение на случая, в който техническото средство не замества брачния акт, а служи като улеснение и помощ за постигането на естествената му цел.”
13. Със сигурност допустими са действия, имащи за цел премахване на пречките пред естествената плодовитост, като например лекуването на хормоналната неплодовитост, причинена от проблем при функционирането на гръдните жлези, хирургично лечение на ендометриоза, проходимост на фалопиевите тръби или микрохирургичното връщане на тяхната проходимост. Всички тези методи могат да се признаят за автентични терапии дотолкова, доколкото след решаването на проблема, лежащ в основите на безплодието, двойката може да изпълни младоженските си актове, водещи до предаване на живота без потребност от директна намеса на лекаря в самия брачен акт. Нито една от тези техники не замества брачния акт, който като единствен е годен да предава живот по наистина отговорен начин.
Още повече, имайки предвид желанието на многото безплодни двойки да имат деца, е нужно чрез определени законодателни методи да се насърчава възможността за приютяване на сирачета, които за определен момент от човешкото си развитие се нуждаят от домашно огнище, да се пропагандира това и да се улесняват свързаните с това процедури.
Трябва също да е ясно дали безплодните двойки се нуждаят наистина от изследвания и инвестиции, насочени за предотвратяване на неплодността. По-значителната част от случаите на безплодие, съобщавани днес на лекарите, както при жените, така и при мъжете, могат да бъдат избегнати, ако се преживява по-вярно добродетелта на чистотата, ако се води по-здравословен начин на живот и ако са елиминирани факторите, създаващи опасност в сферата на работата, храненето, приемането на лекарства и екологията.
Оплождане in vitro и намерението за унищожение на ембрионите
14. Инструкцията Dinum vitae вече обърна внимание на факта, че оплождането in vitro е доста често свързано с намерението за унищожение на ембрионите. Някои смятат, че това има връзка с техниката, частично още неусъвършенствана. Но пък по-нататъшната опитност доказва, че всички техники на оплождане in vitro са използвани така, все едно човешкият ембрион е бил просто обикновена съвкупност от клетки, които са използвани, селектирани и отхвърляни.
Истината е, че близо една трета от жените, които пристъпват към метода за изкуствено предаване на живота, раждат дете. Трябва все пак да се отбележи, че взимайки под внимание съотношението на всички произведени ембриони към ембрионите, наистина родени, броя на унищожените ембриони е много висок. Тези загуби са приети от специалистите по метода на оплождане in vitro като цена, която трябва да се плати за постигането на позитивни резултати. В реалността е доста тревожно, че изследванията в тази област имат в преобладаваща величина за цел получаването на по-добри резултати, ако става дума за процент на родените деца в съотношение с броя жени, прибягвайки към метода, но пък не изглежда да са имали под внимание реалното право на живот на всеки един ембрион.
15. Често се говори, че тази смърт на ембрионите не е целенасочена, а дори, че се стига до нея въпреки волята на родителите и лекарите. Твърди се, че това е рисково не повече, отколкото е рискът, свързан с естествения процес на прокреация, и че ако съпрузите искат да предават живота, без да поемат никакъв риск, в такъв случай би трябвало изобщо да се въздържат от това. Истина е, че не всяка загуба на ембриони при предаването на живота in vitro е в еднаква степен свързана с волята на ангажираните субекти. Но истина е също и това, че в много случаи изхвърлянето, унищожаването или загубата на ембриони е предвидено и целенасочено.
Ембрионите, направени чрез in vitro, в които има проблеми, веднага са отхвърляни. Все по-чести са случаите, когато двойките, които не са плодовити, ползват метода за изкуствено предаване на живота единствено защото могат да направят генетичен избор на децата си. Всеобща практика в много страни е станало стимулирането на цикъла на жената, за да се получи голям брой яйцеклетки, които биват оплодени. Определен брой от получените ембриони бива пренесен в лоното на майката, а останалите са замразявани с мисълта за евентуални бъдещи репродуктивни опити. Целта на пренасянето на няколко от тях е уверението, доколкото е възможно това, че ще се загнезди поне един ембрион. Методът, за да се постигне тази цел, е използването на по-голям брой ембриони, отколкото се изискват за раждането на дете, с твърдението, че някои няма да се загнездят, както и намерението да се избегне многоплодна бременност. Следователно техниката за пренасяне на няколко ембриона означава чисто инструменталното им третиране. Факт е, че нито съвременната професионална деонтология, нито санитарните органи няма да се съгласят в нито една друга сфера на медицината да се използват методи, даващи толкова висок процент на негативни и загубени резултати. Но методите за оплождане in vitro са приемани, понеже се залага на това, че ембрионът не заслужава пълно уважение, защото става съперник на желанието, което трябва да удовлетвори.
Това тъжно състояние на нещата, често премълчавано, напълно заслужава порицание, понеже “различните техники на изкуствената репродукция, които би трябвало да служат на живота и често са използвани с тази тенденция, в действителност дават възможност за нови покушения срещу живота”.
16. Дори Църквата смята за етично неприемливо отделянето на прокреацията от цялостно личния контекст на брачния акт: предаването на човешкия живот е личен акт на мъжа и жената като двойка, недопускащ никакъв вид заместващо действие. Приемането без никакви резерви на факта, че ползването на техниките за оплождане in vitro води след себе си голям процент спонтанни аборти, показва изразително, че заместването на брачния акт с техническа процедура – освен това, че е в ущърб с уважението, принадлежащо на прокреацията, която не може да се приведе само до репродуктивното измерение – води до отслабването на осведомеността за достойнството на всяко едно човешко същество. Всъщност приемането на това достойнство е в основата на близостта между младоженците, оживотворена от брачната любов.
Църквата приема справедливостта в желанието за дете и разбира страданията на младоженците, докоснати от проблема на безплодието. Всъщност това желание не може да се поставя над достойнството на всеки човешки живот, стигайки чак до господство над него. Желанието за дете не може да оневини неговата «продуктивност», както нежеланието за детето, което вече е заченато, не може да оправдае изхвърлянето или унищожаването му.
В действителност остава впечатлението, че някои изследователи, лишени от каквито и да е етични отношения и осъзнати възможности, свързани с технологическия напредък, изглежда, се поддават на логиката единствено на субективните си желания и икономическия натиск, толкова силен в тази сфера. Спрямо инструменталното отношение към човешкото същество в ембрионалния стадий на развитие, трябва да повтаряме, че “любовта Божия не прави разлика между ново заченатото същество, бидейки още в лоното на майката, или дете, младеж, зрял човек или старец. Не прави разлика, понеже във всеки вижда отражението на Своя образ и подобие (…). Затова Учението на Църквата неизменно проповядвало святост и ненарушимост на всеки човешки живот, от зачеването чак до естествения край”.
Intra Cytoplasmic Sperm Injection (ICSI)
17. Сред най-новите техники за изкуствено оплождане постепенно особено значение набира Intra Cytoplasmic Sperm Injection (интрацитоплазмено впръскване на сперма). ICSI е станала най-често използваната техника от гледна точка на най-голяма ефикасност и позволява да бъдат коригирани различни форми на мъжкото безплодие.
Така, както оплождането in vitro, което представлява размяна, ICSI е по своята същност несправедлива техника: причинява напълно отделяне от брачната прокреация. По своята същност ICSI “се извършва “зад” телата на младоженците, чрез посредничеството на трети лица, от чиито компетенции и технически действия зависи успеха на интервенцията (…), отдава живота и самоличността в ръцете на лекарите и биолозите, осъществява господството на техниката над произхода и предназначението на човешката личност. Този вид господство сам по себе си се противопоставя на достойнството и равенството, които би трябвало да бъдат зачитани както за родителите, така и за децата. Зачеването в епруветка е резултат от технически действия, които водят до оплождане; то не е всъщност нито постигнато, нито позитивно желано като израз и плод на личния акт на брачното единство”.
Замразяване на ембриони
18. Един от методите, използвани за уголемяване на показателя за успех на техниките за предаване на живота in vitro, е мултиплицирането на интервенциите. С цел избягване на повторно избиране на яйцеклетки от жената, се взима еднократно повече от тях, след което значителна част от получените ембриони in vitro биват криосъхранени с мисълта за втора интервенция в случай на неуспех първия път или в случай, че родителите биха желали следваща бременност. Понякога се замразяват ембриони, предназначени и за първа интервенция, понеже хормоналната стимулация на цикъла на жената предизвиква щети, които водят до изчакване за нормализиране на физиологичните условия, преди да се пристъпи към пренасянето на ембрионите в лоното на майката.
Криоконсервацията не е съвместима с достойнството, полагащо се на човешките ембриони: предполага тяхното производство in vitro; поставя ги в сериозна опасност от смърт или нарушаване на физическата им интегралност, понеже значителен процент от тях не доживява процеса на замразяване и размразяване; лишава ги, поне временно, от възможността за прием и оформяне в лоното на майката; излага ги на по-нататъшни увреждания и манипулации.
По-голямата част неизползвани ембриони остават “сираци”. Техните родители не се сещат за тях, а понякога се прекъсва контактът с тях. Това изяснява съществуването на складирани хиляди замразени ембриони почти във всички страни, в които се практикува оплождането in vitro.
19. Когато става въпрос за голям брой съществуващи замразени ембриони, се появява въпросът: какво да се направи с тях? Някои си задават този въпрос, без да вземат под внимание неговата етична нишка, направлявайки се единствено от необходимостта за спазване на закона, който постановява изпразване след определено време на банките в центровете за криоконсервация, които по-късно ще бъдат отново запълнени. Други пък са сигурни, че е настъпила несправедливост и се замислят по какъв начин да я компенсират.
Разбира се, неприемливи са предложенията за използване на тези ембриони за изследователски цели или използването им за терапевтични цели, понеже ембрионите са третирани като обикновен “биологичен материал”, което води до тяхното унищожение. Също предложението за размразяване на ембрионите без тяхното реактивиране, използвайки ги за изследвания, все едно са обикновени останки, не може да се приеме.
И предложението да се използват за „терапия” на безплодни двойки етично не може да се приеме, поради същите причини, които правят порочни както изкуственото хетероложно оплождане, така и всички форми на замествано майчинство; такава практика би създавала различни по-нататъшни проблеми от медицинско, правно и психологично естество.
В този ред може да поставим и предложението за въвеждане на форма за „бременно приютяване” само с цел да се даде възможност за раждането на човешки същества, които в противен случай са обречени на унищожение. Всъщност това предложение, годно за похвала относно намерението за зачитане и защита на човешкия живот, носи със себе си много проблеми, неразличаващи се от горепосочените.
Трябва накрая да кажем, че хиляди изхвърлени ембриони правят ситуацията на несправедливост непоправима. Затова св. Йоан-Павел II се обърна “към съвестта на хората, имащи отговорни функции в научната среда, и по особен начин към лекарите, да бъде прекратено производството на човешки ембриони, като се има предвид, че няма морално достойно справедливо решение, което би осигурило човешкото бъдеще на много хиляди „замразени” ембриони, защото те имат и винаги ще запазят своите основни права и заради това трябва да бъдат защитавани от правото като човешки личности”.
Замразяване на яйцеклетките
20. С цел избягване на сериозни етични проблеми, свързани с криоконсервацията на ембрионите, в контекста на техниките за оплождане in vitro е изтъкнато предложението за замразяване на яйцеклетките. След взимането на определен брой яйцеклетки, имайки предвид многото цикли на изкуствено предаване на живота, се планира оплождането само на тези яйцеклетки, които ще бъдат пренесени в майката, а пък другите биха били замразявани, за да бъдат оплодени и пренесени евентуално в случай на неуспешен първи опит.
Във връзка с това трябва да се отбележи, че криоконсервацията на яйцеклетките с цел изкуствено предаване на живота трябва да бъде сметнало за морално неприемливо.
Редукция на ембрионите
21. Някои методи, прилагани в изкуственото предаване на живота, по-точно пренасянето на по-голям брой ембриони в лоното на майката, биха довели до значителен ръст на многоплодните бременности. Затова се е появил проект за извършване на така наречената редукция на ембриони. Основава се на намеса, провокираща намаляване на броя на ембрионите или плодовете, които вече са в лоното на майката, чрез тяхното директно унищожение. Решението за унищожението на човешки същества, по-рано много желани, води до парадокс и често причинява страдание както и чувство за вина, които могат да продължат години наред.
От етична гледна точка, редукцията на ембрионите е целенасочен селективен аборт. Това е преднамерено и непосредствено унищожение на едно или много невинни човешки същества в началната фаза на съществуването им и като такива, се стига винаги до сериозно морално нарушение.
Аргументите, представяни за етичното оневиняване на ембрионалната редукция, често се опират на аналогията с природните бедствия или свръхестествените катастрофи, в които въпреки добрата воля на всеки не е възможно оцеляването на всички, докоснати от тях хора. Тези аналогии по никакъв начин не могат да обяснят позитивното морално становище относно директно абортивната практика. Напомнят се моралните правила като правилото на по-малкото зло или двойната грешка, които тук нямат приложение. Никога не е допустимо предприемането на действие, което по своята същност е грешно, дори за добра цел: целта не оправдава средствата.
Предимплантна диагноза
22. Предимплантната диагноза е форма на пренаталната диагноза, свързана с техниките за изкуствено оплождане, която предвижда генетична диагноза на ембрионите, формирани in vitro, преди тяхното пренасяне в лоното на майката. Прави се с цел да има сигурност, че в майката са пренесени единствено ембрионите без увреждания или с определен пол, или имащи определени черти.
За разлика от други пренатални диагнози, в които диагностичната фаза е изразително отделена от фазата на евентуално унищожение и в която двойките могат свободно да приемат болното си дете, след предимплантната диагноза обикновено се стига до унищожаване на ембриона, определен като “заподозрян” за генетични или хромозомни увреждания или от гледна точка на нежелани характеристики или пол. Предимплантната диагноза – винаги свързваща се с изкуственото оплождане, вече само по себе си неморално – има за цел именно качествената селекция на ембрионите заедно с тяхното унищожаване, което се проявява като ранно абортивно действие. Така предимплантната диагноза е израз на този евгеничен манталитет, “който допуска селективно прекъсване на бременността, за да се избегне раждането на деца, докоснати от различен вид аномалии. Този вид манталитет е срамен и в най-висока степен осъдителен, понеже се позовава на правото за измерване на ценността на човешкия живот изцяло според критериите за „нормалност” и физическо здраве, отваряйки чрез това път към утвърждаване и на детеубийството и евтаназията”.
Когато човешкият ембрион е третиран като обикновен „лабораторен материал”, се стига до фалшифицирането и промяната на понятието “човешко достойнство”. Достойнството принадлежи равносилно на всяко човешко същество и не е зависимо от родителските планове, обществения произход, културната формация и състоянието на физическото развитие. Ако в миналото, въпреки че обобщено е приемано понятието “човешко достойнство” и свързаните с него изисквания, се е допускала дискриминация заради расата, религията или обществения произход, днес сме свидетели на не по-малко сериозна и несправедлива дискриминация, водеща до непризнаване на етичния и правен статус на човешките същества, докоснати от тежки заболявания и увреждания: по този начин се забравя, че болните хора и инвалидите не съставляват някаква определена категория, понеже болестта и инвалидността принадлежат към човешкото състояние и се отнасят за всеки, дори ако не се преживяват директно. Такава дискриминация е неморална и следователно трябва да бъде призната за недопустима от правна гледна точка; също така трябва да се премахват културните, икономическите и обществените бариери, затрудняващи пълното признаване и защита на болните хора и инвалидите.
Нови форми за „улавяне” и „предотвратяване” на бременност
23. Освен противозачатъчните средства, в тесния смисъл на думата предотвратяващи зачеването вследствие на сексуалния акт, съществуват и други техники, действащи след оплождането, когато ембрионът вече е създаден, преди или след загнездването в матката. Това са „улавящи” техники – ако улавят ембриона преди неговото загнездване в майчината матка, и „противозачатъчни” – ако причиняват унищожение на ембриона, след като се е загнездил.
За да се улесни разпространението на „улавящите” средства, понякога се твърди, че техният механизъм на действие не е достатъчно познат. Истина е, че невинаги е налице достатъчно познаване на механизмите на действие на фармакологичните средства, но изследванията показват, че със сигурност техният ефект е предотвратяване на имплантиране, дори ако това не означава, че „улавящите” средства предизвикват аборт всеки път, когато се използват, както и че невинаги след половия акт се стига до оплождане. Трябва все пак да се отбележи, че в човека, който иска да предотврати имплантирането на ембриона, който евентуално е бил заченат и затова моли за такъв вид фармакологични средства, или ги предписва, при всяко положение възниква намерение за аборт.
Когато се потвърждава закъснението на менструацията, понякога се използват противозачатъчни средства, обикновено в период на една или две седмици след потвърждение на закъснението. Декларираната цел е възвръщане на менструацията, но всъщност става дума за аборт на току-що загнездения ембрион.
Както е ясно, абортът “е – независимо от това по какъв начин е извършен – съзнателно и непосредствено убийство на човешко същество в началния стадий на неговия живот, обхващащ периода между зачеването и раждането”. Оттук използването на „улавящи” и противозачатъчни средства влиза в обсега на греха аборт и е сериозно неморално. Освен това, в случай на сигурно прекъсване на бременността каноническото право предвижда сериозни наказателни последици.
КОНГРЕГАЦИЯ ЗА НАУКАТА НА ВЯРАТА, 12 Декември 2008 г.
Източник: „Гласът на Църквата“, бр. 3/2014 г.
Превод: Мартин Чалъков
